След фотосесията за АРХИТЕКТУРНА говорихме за проекта, за личния гардероб, за професията на архитекта и за жените в нея, за феминизма, за днешните и бъдещите аутсайдери, за вглеждането навътре в себе си. В разговора открихме и някои от въпросите, които да зададем на другите участнички, а и на себе си. Тук оставяме само думите на Пенка.
„Между архитектурата и модата има по­-скоро различия, отколкото прилики. Модата е с много по­кратък живот и затова е много по-­освободена и динамична – тя има лукса да бъде безотговорна. Архитектурата е много по­-консервативна именно поради това, че е дълговечна, материалният й израз остава следа задълго и в този смисъл е много по-отговорна, но и затворена в клишета. Немалка част от опитите да се излезе от това клише, за съжаление, са неуспешни.
Страхотно е, че в работата си с мен Дани (GARDEROB) стъпи една идея извън зоната си на комфорт. Беше суперяко, че успях да я „разбутам“, надявам се, в рамките на възпитанието. Това е мое увреждане – аз трябва да провокирам хората, с които работя, да ги изкарам една идея от границата им на комфорт – партньори, колеги, клиенти, защото за мен това е ценното по време на работа. Сега то е по-ошлайфано, изгладени са ръбовете…не ми харесва да съм толкова агресивна вече.

Цветът в нашата архитектурна професия не е инструмент, на който се гледа с добро око. В интериора е по-­различно, там може. Модата на цвят в интериора навлезе в последните 5­6 години и в момента е бум. В архитектурата, която е общоприето да определяме като добра, когато имаме нужда да работим с цвят, работим със структура, тя вкарва разнообразието. Тоест имаш една сурова, едра структура и в нея – по-­малки структури.
Това, според мен, е начинът ние като архитекти да се опитаме да вкараме „цвят“ в нашата работа. (Аз и тук страдам от раздвоение на личността – дали съм архитект, или съм дизайнер: ако говоря като дизайнер, всичко е позволено; ако говоря като архитект – трябва да се изразяваш много сдържано.)

След като се оформи визуалната идентичност на един автор, този образ обикновено казва много ясно кой си и в какво вярваш. На този етап от професионалното развитие всеки намира един конформистки образ и започва да произвежда неща, които публиката поглъща като топъл хляб. Да, ние трябва да продаваме и ако искаме да продаваме, трябва да намерим образа, който хората искат от нас; и да се нагласим спрямо себе си – в една приятна среда, в която нито си прекалено омерзен от това, че си конформист и си принуден да правиш някакъв компромис, нито си прекалено екстравагантен, за да не успяваш да се продаваш. Но това е в общия случай.
Аз полудявам от рутината и хуквам отново. Цялото това динамично движение ми дава отговори: няма никакво значение къде се намираш. Човек трябва да се разположи комфортно тук (показва сърцето си), вътре в себе си. Това място е толкова интересно, многопластово, от сутрин до вечер можеш да откриваш. Нас никой в никое училище не ни учи да се самонаблюдаваме, да сме си интересни на себе си, ние да сме си тема…
По пътя си в професията късметът ми сработи бързо и рано. Достигнала бях едно ниво, от което, формално погледнато, май нямаше накъде да раста. Клиенти ми бяха едни от най­богатите хора в държавата. Най­ общо казано, диалогът ми с обществото бе завършил, но аз го определях като пълен крах. Там, накъдето съм смятала, че трябва да стигна, се оказа, че зее дълбока кухина. На този етап трябваше да намеря ново място по света, където нещо друго да ми се случи. И започнах пак това активно движение, свързано с работа и проекти: Тайланд, Берлин, Париж, Истанбул и накрая Чили. Всичко това, за да стигна там, вътре в себе си, където географското местоположение не е определящо, само изважда на преден план различни черти от теб самия. Днес вече няма значение къде съм физически – все съм си добре. Дълъг и заобиколен път, за да стигнеш до нещо толкова просто.

Ние, в нашите географски територии, не знаем защо феминизмът съществува. У нас тази тема е преекспонирана, но в едни различни общества е огромен сюжет. В Латинска Америка, в Турция – ти като жена и чужденец не съществуваш, камо ли да си водещ, да тропаш с крак, да повишаваш тон, да казваш как трябва да стане… Ти си никой, няма те, въздух си… И трябва бавно и полека да си направиш място в мъжките светове. Това е много сериозна тема, която има причина да съществува. Дълго време не разбирах въпроса, който ми задаваха студентите във ВИАС / УАСГ: „Какво е да си жена архитект?“. Към днешна дата считам, че има едно много голямо противоречие между това какво е да си жена и какво представлява професията на архитекта. Жената е нещо по-­меко, нещо обтекаемо, комфортно, обгръщащо, предразполагащо… В архитектурата аз лично не разбрах как да използвам тези инструменти. Всичко успешни проекти са минали през „война“ – явна, тайна, с различни методи, къде с убеждение, къде на висок тон. Нашата професия е: ставаш и отиваш на война, всеки ден ние воюваме за това, в което вярваме. В момента, в който спираме да воюваме, ние спираме да сме добри архитекти. Тъжно, но е факт.
Архитектурата Е мъжка професия. Това е мъжкарска професия, а мъжкарското поведение е присъщо и на жените, и на мъжете. Изисква сила на характера и увереност в идеите ти, в смисъла на това, което правиш.

Облеклото на жените архитекти… На мен ми се струват като брони. Изковани в черно. Фригидност, строгост, понякога експерименти в обема. А цветността? Рядкост. С детайла в черното (или бялото) можеш да добавиш нещо интересно – пръстен, брошка.
Ние сме хора от една много уморена професия и черното е добър начин да изглеждаш без много усилия елегантно. Ако виждаш разточителство в облеклото, то е при хората, работещи в сферата на дизайна. Те поне привидно си позволяват каквото им хрумне.
Архитектите са сериозни.
Когато отида в Италия, си взимам целия гардероб, в Испания също… Там хората се обличат красиво, тук хората ходят по анцузи, какво значение има какво аз ще си сложа.
Модата за мен е отражение на всичко, което се случва като социален процес.

За съжаление нашият свят, имам предвид това, което беше важно за нашето поколение, той се разпада, изчезва… Нашето консуматорско общество е „чао“! Вече никой не е щастлив от това, че си е купил още нещо или че се е снимал на още някое ново място.
Липсват ни преживяванията зад тези физически действия. Тях търси публиката, тях иска да си „купи“. Но не знае как. На мен това не ми пречи, не е лесно да се пренаредиш, но не ми пречи. Ние сме вече аутсайдери, не знам дали като поколение ще можем да се адаптираме към този нов свят. Или ще си останем консуматори, които правят все същото, защото само така знаят да се държат.
Ако погледнем картината отвън, ще видим, че ние, архитекти и дизайнери, сме перфектният инструмент, чрез който хората да консумират, да си похарчат парите. Надграждането, добавената стойност, която можем да дадем в професията си – да направим така, че да изградим места, в които хората, за които работим, да се чувстват добре. Ако ни разрешат? И ако те самите имат сензори за това, което бихме им дали?
Тази сензитивност се среща рядко, но си струва да я търсиш и да подканяш хората да я откриват. Да помагаш на хората хубаво.“